НОВОЛУНИЕ

двурогата луна
притихналият свят облива
с оскъдна светлина...

РАЗПЕТИ ПЕТЪК

палачи и предатели - това сме
останали на сянката Земя
загърбили в страхът си Светлината
и плюли на приятелска ръка

или в тъмниците изтръгвали душите
на ангели с пречупени криле
и с писъци и с воплите опити
сме химни пели на жестоки богове...

сега ще плащаме за грешките съдбовни
и с лихвите и с глобите - до грош,
или оставаме в тъмниците вековни
под на закона смазващата мощ

ЖЕСТОКИ 1

Жестоки сме
защото сме си диви
изгубили исконната врата
жестоки сме
защото сме си криви
отблясъци от сутрешна роса
жестоки сме
защото сме свенливи
палачи на другарската ръка
жестоки сме
защото са ги газили
душите ни тираните с крака
жестоки сме
защото и обичани
се мразим и разбиваме сърца
жестоки сме
Защото хем се вричаме,
хем другаде потегляме в нощта...
Жестоки сме!

когато...

когато
се разделят световете
и сенките добият аромат
когато
птиците стопяват се в небето
и няма пред очите видим бряг
когато
звездите, танцуващи фламенго
превърнат се в кристална долина
..................
ще те прегърна в огнения етер
и ще се слеем в чиста светлина...

Под мистрала

съвсем полека почва да се зазорява
и бавно, плавно тръгва си нощта
звездите уморено се прозяват,
протягат се, потрепват от студа

Морето своя песен все си пее
и праща равномерно своят пулс
утринният бриз косата вее
понесъл лъх с арабския привкус

и камъкът приятелски прегръща
ефирният, изящен силует
и морската вода с плясък поглъща
умората от босите нозе

И от небето звездно се излива
поток от прана, божия храна
и с нежна ласка в нея тя попива
в любимата, бленувана жена

19.01.2008

ЦВЕТНИЦА

................
.................
................
...срещнаха Го със поклони
и "Осанна" - виха, виха,
после креснаха "Разпни го!"
и на кръста Го качиха...

ВРАТА

"...о смъртe, где ти е жилото?"
апостол Паeвел

"...Сън на тялото, будност на душата"
Хермес Трисмегист, "Корпус Херметикум", гл. І

Врата, която ни дели
един от друг
от цялата Вселена
от Бог
от освободените души
от огнения пъкъл, от Геената

Врата, която тъне в мрак
с която плашат
още неродените
с Плутон
възседнал плесенясал трон
с лодкая мрачен в страшното подземие

Врата, която всяка нощ
минаваме с
астралното си тяло
в съня си
и с неземна мощ
в тунелът просиява всичко в бяло

Врата, потънала в зеленина
приктрита от
разцъфналите шипки.
Портал
за кралката събудена душа
и край за излинелите обвивки

Очакване

"Приятелю верни,
ти светла душа,
за думите земни
ти благодаря."
azbuki, 11.04.2009г
........................................................
Верни, неверни...
заблудите земни
приспиват ранени сърца,
а мислите парещи
в страх нажежени
прогарят тунел под света
- през тъмни дъбрави,
в блата посивели,
през в лед вкоченени земи
през вишнево - парещи
димни вулкани,
през мътни отровни води...
Къде ще проникнем?
Дали ще преминем?
А има ли нещо отвъд?
Не знаем.
Все някога Там ще надникнем,
все някога...
чакам те, Смърт!

---------------------------

Червена роза

Да, бягам от работа
тичам из нета
често от компа не вдигам глава
така е, защото
на Каин съм семето -
орисан да нямам покой на света

http://www.youtube.com/watch?v=AJJYaAVg1I8

HORA EST

Във бяло издига се новият храм
забит като меч в земята
и огънят златен блика от там
прогонил наоколо мрака

В сърцето ми грее искричка сама
но пламват и други, ето -
нови звездички грейват в нощта
и тук и отгоре - в небето

А логосът в устрем свисти и бучи
искрите раздухва в жарава
и пламва земята в златни лъчи
- изгарят окови в пожара

...........................

Очите ти - сини
- лазур и нега,
дълбоки, дълбоки
чак долу, до корена
... помръкнаха.
Сива стомана сега
пронизва, настръхнала
- само сянка на спомена.

От огъня черен
изгарящ снагата ти,
подпухнала, цяла
пропита с вода,
бавно разпадаш се
- червей банално
прогризва тунели
в умъртвена душа.

и никой и нищо
не ще ти помогне
да плащаш прилежно
кармичната дан,
да тласкаш с омраза
към рифове кораба
на който те случая
избра капитан

ще гледам печално
как всичко се срива
под палуба крехка
- виолетов кристал -
как черни талази
помитат от мачтите
безмощните нищтци
в извечната кал...

Просветление

Над облаци дим в големия град
изгрява изкъпан денят
а птиците черни от нощният мрак
напускат сломеният свят.

И хората тичат по бетон и асфалт
понесли димящи кафета,
а бледите спомени - лепкав астрал
потъват отмити от Лета.

Тъй ново начало по старите релси
тътрузи очукан трамвай
а пак не открили в другите себе си,
мечтаем за божия рай.

Рано сутрин

аромат на жасмин, на чай и любов
- спомен блед на отминала нощ
бавно влиза отвън живота суров
и прониква с безжалостна мощ

всичко свърши, забравено, тлее назад
пепел въглени живи покрива
hora est - време е - в пъстър парад
време, място и разум се сливат

и в привични пътеки на навика стар
пак подкарвам духът си сънлив
рано сутрин е още послушен другар
сляпо стъпя замаян, ленив

---------------------------------

докога ли?

---------------------------------

Къде си?

Как си, приятелю,
къде да те търся?
...отчаян стената
блъскаш с глава

и даже не знаеш
че в пустотата
има пътечка
към друга страна

Денем се мръщиш
и с безразличие
невиждащ прелиташ
край наште слова

нощем въздишаш
с досада прескачаш
в нета писмата ни
с уморена ръка

Гледаш - не виждаш
слушаш - не в час
а времето с примка
ти стяга врата

Къде си, приятелю
изгорял от копнеж
как да те стигнем
с горещи сърца?

МАРТ

Пазете се от мартенските иди -
на понтифекс сакралните слова
нечути от божествения Цезар
нечакащ Брут - съдбовната ръка.

Спомнете си за мартенските иди,
внимавайте за острата кама
подготвена от мнимата случайност,
на пътя ни застанала тъма.

Внимавайте през мартенските иди,
Немезис сляпо връща ни това
което сме насочвали към другите
и трябва да изкупваме сега

ДУМИ

Думи, думи, думи
доказват
замазват
наказват
размазват
думи за слава
за позор
за печал
думи за силните
алчни
жестоки
думи за слабите
подли
безоки
думи за болката
вътре в гърдите
думите -
изстрели право в ушите
думи за похот
за любов и копнеж
думите -
грохот
взрив и тътнеж
думите -
мазен поток от елей
с думите -
дребно съмнение сей
ДУМИТЕ - КРАЙ
не искам ги вече
искам мълчание
искам далече
да литна от тази бъбрива земя
искам преживе за ТЕБ да умра...

http://www.youtube.com/watch?v=Bpbuqh12oj4

ДЪЛГ

Животът прегръща ни
крепко и мрачно
животът поглъща ни
лакомо, алчно

Завърта ни бързо
като с въртележка
и никаква дързост
ни стон, ни болежка

могат я спрат.
"Скочи на земята"
- "шах", после и "мат",
и край на играта.

Животът преминал е,
животът е свършил,
и хиляди планове
лежат недовършени

И няма надежда,
а само печал -
от кал сме създадени,
ще станем на кал

Къде да се скрием?
В кой манастир?
При някой учител
- отново пасквил...

...А някъде, някъде,
през девет земи,
пролет навсякъде
вечно цъфти

и верни приятели
живеят оттатък
и всички обичат ме
безкрай, без остатък.

Но пътят забравил съм
в главата мъгла е
гласът на сърцето
е тих и потаен

от думи и вопли
го вече не чувам
нощем - кошмари
а денем бълнувам...

----------------------

Е, има ли изход?
Има ли Път?
- ехо отеква,
горите мълчат

И само отвътре
обругано сърце
тихичко шепне...
"ИЗКУПИ СИ ДЪЛГЪТ"



http://www.youtube.com/watch?v=tsn45ghgNBk

...............

Чувствеността на Манас е проклятие
в реала на изгубеното време
тя води до абсурдни понятия
като любов, победа, теб и мене...

http://www.youtube.com/watch?v=WiuUxEqcYOI...feature=related

----------------------------------------------------------------

След Края е ново Начало
и Началото свършва със Край
така се кръстосват спирали
от ад чер и пурпурен рай

Дошъл е на бял свят човекът
и вече подготвен е гроб
но нейде по свойта пътека
на друг подарил е Живот

---------------------------------------

ПАДНАЛ АНГЕЛ /в отговор на Трихи -
http://www.beinsadouno.com/board/index.php...=400#entry60338

Надолу в спирали
надолу в нощта
през сиви воали
над вековна тъма

а шлейфа ти огнен
раздира простора
и Път осветява
на търсещи хора...

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

времето се разпада
замъкът от карти за игра
- отнесен от вятъра
горчив студ
тъмно като под лампада
пусто
----------------------------
така трябва

http://www.youtube.com/watch?v=GN_0hDqZ5OM

------------------------------------------------

Защо се връщаш....
http://www.youtube.com/watch?v=22zhgLerFvE

Ето аз си отивам
свърши вече съня
и през утрото тъжно
любовта отлетя

нея вече я няма
има снежни гори
с изпочупени клони
...вятър шепне - умри


---------------------------------------------------------------

Цитат

(infinity1305 @ Jan 10 2008, 02:25)

Живота ни там извира -
сред розите,
в смъртната ложа.
А думите ги избираме.
Остава и да го можем...

...

някой тръгнал е - покорява
висините си - връх след връх,
че живота е - не съзнава -
от роден до умрял - въздъх.

някой качва се яростно
по склон от сипей покрит
пада долу, надига се пламенно
към върха пак от облак закрит

и не знае защо се изкачва
и не знае къде е поел
и защо тази пропаст прекача
като лъв - безразсъден и смел

но напред нещо силно го тласка
но напред през гори е поел
и не се отклонява ни с ласка
нито с тежък бризантен обстрел

..а когато достигне до горе
дето сняг като злато блести
и надолу изчезне в пороя
от задушните сиви мъгли

той спокойно ще може да седне
върху трон от планински кристал
и изпуснал дъхът си за сетен път
да потегли към своя Валхал

http://www.youtube.com/watch?v=ps7XM17-fJY...feature=related

--------------------

Очи

Очите ти...сини, лъчезарни
извиращи космически лъчи
понякога потайни и коварни
...не възразявай, само си мълчи!

обичам да ги виждам пълни с похот
събличащи и галещи като ръце
или свистящи, с огън, гръм и грохот
да изкривят красивото ти личице

А някога са пусти и заспали
в умората са сиви - посивели
като извадени от дъното корали
безцветно - сухи, тъжно избледнели

Променливи са те като морето
вълни и пяна, пръски и лъчи
пътеки лунни, слънце по небето
така желана...моля те, кажи!

http://www.youtube.com/watch?v=enWq7GaiuOY...feature=related

на Лора 2

Зелените хълмове
оцветяват небето
зелените облаци
се къпят в морето

И Слънцето свети
чайки летят
а над Аквитания
въздишки валят

те идват от изток
от тъмни Балкани
от грозни панелки
от ниви орани

от тези които
ти любят очите
от тези които
ти се греят в лъчите

http://www.youtube.com/watch?v=M-PJp_ChZMM...feature=related

на Лора

Миришеш на нежност,
на любов
на тъга
миришеш на роза
покрита
с роса
миришеш на свежест
на жасмин
на липа
миришеш на този
с който днес
си била...

http://www.youtube.com/watch?v=i-UvoDhhpqk...feature=related

Лора Магдалена

Гласът ти -
мек и галещ
като котешка опашка
свеж, искрен
и свенлив
като цвят на лилия
като звън на сребърна камбанка,
докосната от силфида -
еолова арфа
в ръцете на нимфа.
---------------------------------
Онемях.
Насилих се да отворя уста и
баналности едвам промърморих
Изстинах
Избягах
Изстрадах...

Тишина 2

Тишината
в ранния следобед
преди да дойде съботната вечер
тихо и сънливо
безбрежно
безоблачно
безобидно
безхаберно
безхарактерно
безнадеждно
безкопнежно
...но отминава и идва вечерта
полека

http://www.youtube.com/watch?v=TOkesN5Hrxs...feature=related

ТИШИНА

Тишината струи от небето
и потапя умът ми в покой
с нежни пръсти прегръща сърцето
и лекува от рани безброй

Тишината е моят закрилник
дето бди над разбити мечти
и полека загася светлика
на живота, от който боли

Тишина е изпрела мъглата
пред втрещени от ужас очи
избледняват гротески в тъмата
след последни жестоки лъчи

Тишината ме топло измива
от следите на мръсни ръце
и полека душата промива
и саванът ми бавно тъче...

http://www.youtube.com/watch?v=ppqsayKU_AM

Празен

Голямата вода отмина
сега е само празнота
от змийски възел на съмнения
остана сянка - чернота

Сега е пусто, чисто, бяло
изпразнено от грехота,
и като снежно одеало
покрило зимната тъга

В гърдите е спокойно, ведро
в главата - блага тишина
сърцето нежно се усмихва
прегърнато от Любовта

богатство

Колко добре е,
че съм имал нормален живот,
че съм любил,
и пил,
и беснял на морето...
Това е богатство
- скрижалите в моят кивот
които
отнасям
в небето.
----------------------------

и пак Боб Фос
http://www.youtube.com/watch?v=bNcl0L7eJUY...feature=related

случайно спасил се...

Моят френски http://www.youtube.com/watch?v=Z9eH0nmy0og...feature=related

Това е тъжната история на моето ходене по мъките, по френските мъки, или, както се изразяваше един мой състудент, сега практикуващ в НС БОП – нашето не било „Комеди Франсез", а „Трагеди Франсез".
Когато в осми клас трябваше да избирам между немски и френски /английски нямаше, по идеологически съображения, нали САЩ бяха Врагът/ не се колебах изобщо – хвърлих се на шията на младата, красива и амбициозна преподавателка по френски АННА Ментова /много държеше на двете НН и често го подчертаваше/ Другата алтернатива – немския, отпадаше мигновенно – трябваше да ми преподава директорката на училището, която многократно ме бе „поощрявала" за редовните ми безобразия. И така, приятели, в тази ранна и крехка възраст аз съсипах живота си. Със замах, като един камикадзе, от безкористна любов към красивите млади френскоговорящи особи с миниполи, щедро представяйки ми по време на час обекта на юношеските ми нощни бдения...
В началото, с картинките, горе-долу беше добре. Даже ми писа шестица, предполагам поради множеството умни втренчени погледи, с които я прегръщах. Но после дойде азбуката и всичко свърши. След кратко чудене, мадмоазел Ментова ми наниза няколко двойки и аз си влязох пак в познатия wтъпкан коловоз на двойкаджия. Чак към края на учебната година, след като се сетих, че ще кандидатствам, с титанични усилия, главно на приятелите от първите чинове които ми подсказваха, ми писа три. И сбогом. Сбогом с красивата мадмоазел, която междувременно се омъжи за французин и замина за заветния Париж, но не и с" Трагеди франсез" – Тя ме чакаше в гимназията, под формата на мосю Маринов – дребен плешив чичко с лице на бухал и навика да натъртва протяжно вокала в последната сричка на думата, като например:
- Я да видиИИИм, кого ще изпитаме днееееес?
- Образа, Образа - шептят достатъчно силно от последните редове французките възпитаници, за да ги чуе Мосюто. „Шит, шит, мамка ви..." се криви Делчо Киров Делев, по прякор Образа към тях, ама само колкото да види Мосюто, че говори в час.
- Я да излезиииии, Дельчо Киров Делев, Образаааа...
Делчо с примирен вид на осъден на смърт става, качва се на подиума като за растрел и жално зачаква екзекуцията
- Я кажииииии, Деьчоууу, научи ли пасето – композето, ааааа?"
И почва Делчо, с трогателни усилия, с подсказвания от класа, със спрежение, предварително написани на дланите на големите му кокалести лапи...и ахаааа, да върже трито, Мусюто го съсича:
- Я, Дельчоуууу, напиши го на даскатаааа.
Край. Делчо едвам знае азбуката, какви глаголи, какви спрежения, край.
- Аууууу, Дельчоууууу, ми ти си бос като Исус Христос беййййй, дай си бележникааааа!
Делчо подава с отсъстващ вид бележника с предварително написаната от него двойка, мосюто я разписва без да се учудва и само добавя
- Аууууу, мерси за обслужванетоуууу".
Екзекуцията е приключила. Почва урока
Аз, като приятел на Образа и също такъв успевач по френски, се забавлявах по всички възможни начини по време на урока. Моята палавост не убягваше от вниманието на мосюто и в момента, в който да речем внимателно защипвах с кламер за плитките да стоящата пред мен девица бележка с "Аз обичам....да речем, Образа" чувах
- Яяяяя, Валентине, я кажииии кес ки ли а сюр льо тет де бон фиййй? – ставаше въпрос за някаква девойка, която носила гърне с мляко на главата си и си мислела какви неща да прави с него, както по-късно ми обясниха. Било басня от Лафонтен. Бавно ставах втрещен, замаян, застрелян насред хубавата шега и само тихия шепот на някакъв отличник „на главата, какво..." ми даде някаква представа за въпроса. В такива случаи импровизирам, понякога дори улучвам. Мисля много бързо „ на главата, какво си стои на главата...и изтърсвам:
- Сюр льо тет, мосю Маринов, илиа юн каскет - ми да, какво друго ще стои на нечия си глава?
- Ха-ха-ха-ха, ще ме скъсаааааш! - зачервен се тресе мосюто и двойката ми се нарежда при другине в бележника. Така я карахме с Образа. Учехме, преписвахме, подсказваха ни, ама нейсе. Не стана от нас французи, само като чуехме нещо на френски, подскачахмуе от страх. Е, случваше се мосюто да не ни хване, като преписваме или пък ние да си спомним случайно нещо от урока, та мосюто да ни погледне с учудване и новопоявило се уважение
- Ауууу, бреййййй, Образ, ти днес си стъпал на хасърааааа, седниси, трийййй.
То бяха радости, то бяха подскоци, от радост...Но по-често се чуваше
- Ауууу, Валентинейййй, ми ти си бос като морска кравааааа, седни сиииии, двеееее...
Някак си завършихме с по една тройка и тръгнахме да следваме. Образът реши да пробва бащината професия, ветернарията, и седем пъти го късаха по химия, докато я заряза. Мосюто се спомина, злите езици разправяха, че веднъж срещнал Образа и той го излъгал, че е приет френска филология и след този удар залинял човекът... Ама дали е вярно, не знам. По това време си имах мои мъки, французки. Те се явяваха под образа на мадам Иванова – изкуфяла седемдесет годишна бабеса, която ми предаваше любимия език в университета.
Това същество, което десетки години бе инквизирало нашите предшественици във факултета, бе влюбено в текстовете на Мишле – френски историк от 19-ти век, по-точно популяризатор, нещо като Александр Дюма – баща, на когото французите дължат оскъдните си знания по родна история. Стилът му бе помпозен, предвзет и със значителен превес пред съдържанието. Мадам Иванова направо се опиваше от надутия апломб на фразите му и ни обясняваше на френски /което не разбирах/, а от време на време минаваше на български и тогава и аз се заслушвах, прекъсвайки основните си занимания – да забавлявам колежките си с користни долни цели, разбира се.
... - и представете си, колеги, как хиляди смели френски патриоти атакуват мрачната крепост на феодалният ред – Бастилията, с почернели от отбраняващите я войници стини...
- Мадам Иванова - безцеремонно я прекъсвах свойски, за радост на забавляваните от мен колежки - в крепостта е имало 7 затворника и така наречената войска се е състояла от 14 души караул, какви ви стотици войници...- и ефектът биде постигнат, мадам Иванова млъкваше смутена, кикот и смях в групата и колежките ме гледаха с весели, добри, многообещаващи очи. След първоначалният стрес старата бойна кранта продължаваше, все едно че нищо не се е случило
- И колеги, гарнизонът на крепостта стрелял с картечници по атакуващите...- тук пак я прекъсвах - Но мадам Иванова, картечниците са изобретени 100години по-късно, моля ви...
- Валентан, в текста е употребена думата "метральоз", ето – картечница, какво ще кажете?
- Мадам, има се предвид картеч, дребни оловни топчета, с които се зареждат оръдията вместо снаряди, когато се стреля срещу пехота. Гръмнали от стените няколко пъти с крепостните оръдия срещу тълпата, какви тук картечници намесвате...- и пак смях, и още по-велик герой, и очите на колежките са цели в нега...
Мадам Иванова успява някак си пак да се съвземе и продължава героически:
- И колеги, тази мрачна крепост, както сама съм виждала в Париж, е превзета след чудеса от хр...."тук пак скачам като пружина:
- Мадам Иванова, тази крепост сега не съществува, срината е, на нейно място има площад, и на него само табели с надпис „Тук ще се танцува"
- Не, отсича мадам, аз съм я виждала тази крепост!
- Но мадам, не изглеждате чак двеста годишна...- тук Мадам напуска занятието разстроена, аз съм герой, аз съм велик, а пък колежките...
Но дойде краят на учебната година и изпита при мадам Иванова. „Трагеди Франсез", ама на яве. Три пъти ме къса, почти си провалих сесията и се принудих /за пръв път в живота си и, надявам се, за последен/ да се занимая сериозно с езика на „прокълнатите поети". И на други прокълнати... и така нататък, какви ли не мисли му идват на човек през сесия. Взех назаем от един френскоговорящ /ама наистина/ приятел спомените на канадски френскопишещ летец от битката за Малта през 1942 г.
Германците бомбардират. Англичаните губят конвой след конвой. Ла Валета е в развалини . „Льо популасион вив дан льо каверн"./хората живеят/оживяват в пещерите/... А канадецът с истребитела си воюва ли воюва. Имаше куп специални военни термини, в които мадам не беше твърде веща, както се установи. Например „туно" – свредел на самолета в хоризонтала, елемент от бойна тактика. И така нататък. Научих на изуст 5 страници от 40 задължителни и държах затисната книжката цяла нощ отворена на тях, та „произволно" те да се паднат. Така и стана. Засипах бабесата с оръдеен огън, посипах я с авиобомби, със сложни маневри избягнах картечният и обстрел и се разминах на косъм и от кинжалният и огън. Стресната, трогната и очарована от толкова нови за нея думи тя най-после ми прости...и заветната тройка украси студентската ми книжка. Край. Всичко свърши.
Но, винаги има едно Но.
Ожених се, приятели за френска филоложка!
Но това е друга история, също тъжна

спомен за морето

О, това са само спомени преждни
от бурна и пошло отминала младост
и само насън или в нощите черни
морски дъх изпълва ме с палавост.

Морският мирис - на йод и любов
на кебапчета, бира и пържена цаца
на евтин парфюм, на безмълвния зов
в очите на мацка от съседната маса...

Морският вятър, горчив и солен
с песъчинки хрущящи в устата
от кафето, горчиво, и ти там до мен,
след любовния танц в бунгалата...

Морският залез - зов за купон
на "Окото" в Созопол, на носът над морето
...и сенките скриват побеснял Купидон
стрелящ точно по нас от небето...

Морски изгрев - ех, няма кой да го види,
спим пиянския сън в ранината -
само празни бутилки, черупки от миди
и захвърлен бандаж на земята...

http://vbox7.com/play:e30743cd
http://vbox7.com/play:ddc4ed75

Лора

под мъдрата сила
на възвишен закон
ти си слязла при нас
от Небето
след удари подли
на този живот
ти си там,
на брега на морето

...когато една безсмъртна душа
се събуди за нов живот
и се къпе в Изначалната Светлина,
настава голяма радост
всред Освободените.
Те я милват, галят и прегръщат
и пеят благодарствени химни,
че още един пилигрим
се е завърнал
у дома.
АМИН

бяло и черно

ние сме пръстите свирещи
по камъните на времето
ние сме вълците виещи
на конник самотен зад стремето

ние сме клонките цъфнали
на нежна японска магнолия
ние сме мърша заръфали
орки в недрата на Мория

ний сме чада на Единия
който създал е Вселената
ний сме деца и на сивия
зъл господар на Геената

http://vbox7.com/play:df559a7e

има път

Тук сме за малко,
тук сме за миг
- под повей на Хадес
запален светлик.

Искричка премигва
в дълбоката нощ,
но крием в сърцата
космическа мощ

Защото сме полъх
защото сме вик
защото сме част
от Отец ни велик...

...но своя произход
не помним, защото
епохи сме тук -
тъй далеч от Живота

и в забрава и сън
- кошмар непробуден
в своя собствен затвор
вадим залъка труден.

Но в печалната пустош
на тази реалност
има още надежда
за Живот и за радост

Само трябва отново
да си спомним това
което е скрито
вътре в наште сърца.

http://www.youtube.com/watch?v=9DUAYPbhtaY
http://www.youtube.com/watch?v=1hpGfHOMlAU...feature=related

когато

когато вражите стрели
потърсят бялата ти плът
не се отдръпвай, приеми...

когато пошли клевети
потърсят твоята душа
не ги отблъсвай, прегърни...

когато между Дух Свети
и теб застане Княза чер
с любовна жар Го изгори...

БЕЗ МЕЧ

Захвърлям си меча, не ща да го нося
не искам да имам в ръце острие
да пазя и браня от вси гордостта си
и в изблик на яд да нападам люде.

Оставям си бронята - слаба защита
срещу хули и клетви, стрели и ядра
- да закрилям доколкото мога прикрит
в сърцето си пламък, блещукащ едва.

И шлем ще ми трябва - с пера виолетови,
обрамчващ глава като трънен венец,
да пази от рожби на Мрака, от демони,
- ментални атаки на злобен хитрец.

А щит ще направя от Божата книга
- опърпана, вехта, замърсена с лъжи
и толкова - тези доспехи ми стигат,
напред срещу Княза, който вече ръмжи...

===============================

"... Вие знаете, че волята е несъмнено най-магичната способност в човека. Волята е един огън, тя е силата и крепостта (т.е. опората) на аз-съзнанието. Волята е себеутвърждаващият се първосвещеник на аза в човека. Волята е опитният боец (двуострият меч) на аза. Сега този Автадес иска да подмени целта, за която копнее душата ви и която ви се обяснява в Духовната школа, със свои собствени цели..."
"Пистис София" с коментарии на Райкенборг, гл.35 - "Силата на лъвската глава"

отговор

...и птички, и песни, и празничен звон
И старец преблаг в благослов от амвон
И много приятели с горещи сърца,
с чисти ръце и детски лица...

Туй е само фасада, гримирана
туй е само естрада - напарфюмирана
туй е само маската на Еоните
туй е само мумията на фараоните.

Всяка гора крие пошли потайности
и криви дървета се борят за слънце
засенчвайки свойте съседи и братя
проядени, кухи,
от болест изядени
обвити
целите в паразити
кълвани, натъртени
рязани и подравнявани
с изсъхнали клони под мъхове скрити
от жега през лятото и люти виелици зимата...

Не, не ще ме залъгвате вече с фасадата.
Не ща да сътруднича в тази касапница,
наречена "борба за живот"! Насладата
че "още ме има" в световната кланница -
Я НЯМА!

В това "поле на смъртта" - без мен!
В "погребалната яма" - без мен!
В тази "природа на демона" - без мен!

Който иска - нека бавно пълзи по наклона,
опръскан и хлъзгав от помия и кръв
проливана през епохите от милиони
залъгвани вътре с изкуствена стръв.

Това ми било ЕВОЛЮЦИЯ -
от епоха в епоха, през раси, народи и ние сега...
НЕ! Предпочитам РЕВОЛЮЦИЯ!
На щурм към Небето - тъй и тъй ще умра.

Но Другият в мене, който Син е на Бога
от мойте старания пак съживен
Нека Той да пробие на небето ни свода
и свободен отлитне, в Светлина озарен.

Врата зад розите

Все по-малко остава
какво да ви кажа,
все по-рехав замръква света,
само ек от отдавна
отминала слава
нося още по навик в ръка.

И ярки картини
назад избледняват,
потъват в пенливи вълни,
и спомен за болка
и яд отминава,
отмит от лечебни води.

Затихват обиди и
бавно зарастват
стари рани от битки и смърт.
Разнася просторът
смрадливите пари
от моя живот във затвор.

А болката пареща
в главата изстива
сякаш жупел засипан с вода
и копнежът неистов
в сърцето разкрива
потънала в рози врата...

отвъд отчаянието

Не искам вече да участвам
в пошлия спектакъл.
Изгубих надежда да играя тази роля
поне малко по-добре.
...и по-добре да я играя, пак спектакълът ще е пошъл,
защото режисьорът е калпав.
Сценаристът е направо бездарник,
толкова тривиален сюжет, и непрекъснато се повтаря едно и също -
до втръсване, до повръщане, до полуда.
Костюмите и декорите са пропити с фалш, кръпки
и лекета от толкова много хилядолетия изхабяване.
И носят миризмата, нетърпимата смрад на хилядите обличали ги актьори.
Самият Театър е в развалини, въпреки хилядите модни машинарии, с които напоследък го тъпчат - като просяк, накичен с бижута от панаирджийските сергии.
Театърът мирише и прилича на гробница, използвана интензивно. Ние, актьорите, сме безкрайно уморени и играем само по навик. Публика никога не е имало. Има само жури - невидимо, справедливо и неподкупно - и пак и пак ни връща да играем, и така без край...
Да сменя Пиесата?
Да сменя Театъра?
НЕ
НЯМА ВЕЧЕ ДА ИГРАЯ!!!
Искам да си живея собствения живот - без сценарий, без режисура, без костюми.
Ще напусна Театъра!
Но как!
ОТЧАЯН СЪМ...
Бях отчаян
Но в бодливия храсталак от бели рози...

МОРЕТО

Морето...
Сутрин е бяло и свежо
с малки вълнички, измиващи стъпки на чайки
мирише на йод и треви, от подводните.
По обед е синьо, навътре чак черно,
с белите гриви на бързи вълни,
и крясък на гларуси, преследващи лодките
На пясъка пъпли тържествено плът -
и млада, и стара.
Пясъчни замъци дечица строят - сериозни
и много грижливо им кули издигат.
Залез - морето зелено тъмней
под дългите сенки на дюните
Бели пернати стада догризват
корите на дините.
Море и небе бавно се сливат...
Нощем -
лунна пътека
сребърен път през вълните навътре, навътре...

НИКОГА

Никога не казвай "никога"
защото някога се връщаш
някога, когато няма никого,
внезапно се завръщаш.

Някога, когато казвах "никога",
при никого на се завръщах,
но ей-сега, не казвам "никога",
и се завърнах в къщи...

ДЪЖД

Вече много отдавна
всеки ден тук вали
Вече всичко е мокро
- градове и гори

Вечер плътно покриват
тези вечни мъгли
къщи, хора самотни,
цветове и звезди

Вездесъщ е зеленият
изумруден пейзаж,
с капки-перли накичен е
всеки стрък, всеки храст

Само някъде бавно
над заспали поля
като полъх се носи
аромат на липа...

нов бряг

Над моя град се появиха чайки
и гларуси във въздуха крещят
като на плажа -
когато в късния следобед
сенките на дюните растат
и морски птици в пясъка пристъпят
да хапнат недоядената леш
останала след хората без дрехи
без свян и в похот потопили
този ден, изгубен в отлетяло лято...
Дали се тези бели птици тук за малко
и пак ще се завърнат при морето,
или предвестници са на Потопа
- на новото море чертаят тук брега?

ЦВЕТОВЕ

Бял е лъчът, достигащ до земята
червен е залезът в горещо лято
оранжев портокал дъхти на младост
жълт нарцис шестолъчно се усмихва
зелен е крокодилът в тъмно блато
син вир на бистрия поток планински
морав е блясъка на слънцето в морето
виолет приспива полето теменужено,
а заедно преливат се и чезнат в черното
на падащата над земята нощ
http://www.youtube.com/watch?v=tV8x2HKTRdM

Мостове - изображение на евробанкнотите

Мостовете -

Те са протегнатите ръце между нас.
Те са прегръдката на лявото и дясното.
Те са пътеките от и към нашите сърца.
Те са струните, които вибрират на чистотата на живота.

Мостовете -

Това е срещата, приятелството, любовта.
Това е доверието, разбирателството и дружбата.
Това е информацията, обмяната и взаимното обогатяване.
Това е краят на непознаването, недоверието и враждата.

Мостовете -

Трябват ни за да намерим другия
Трябват ни, за да открием себе си
Трябват ни, за да подарим на себе си Света
Трябват ни, за да се подарим на Света.

Приятели, да строим мостове, без да взривяваме старите!

Юли

горещо и душно
небето надвиснало
от облаци тежки
над пепел и прах

дърветата тъжни
с повехнало минало
от стари болежки
прегърбени в страх

земята послушно
лежи си умислена
за своите грешки,
като някой монах

вятърът мудно
поклаща стърнища
в черната дреха
на умишлен пожар

жега е - тъй тук
пече ни се хляба
с напукани устни
и с потна снага

дано да е суша,
дано да измолим
до края на жътвата
да не идва дъжда.