отвъд отчаянието

Не искам вече да участвам
в пошлия спектакъл.
Изгубих надежда да играя тази роля
поне малко по-добре.
...и по-добре да я играя, пак спектакълът ще е пошъл,
защото режисьорът е калпав.
Сценаристът е направо бездарник,
толкова тривиален сюжет, и непрекъснато се повтаря едно и също -
до втръсване, до повръщане, до полуда.
Костюмите и декорите са пропити с фалш, кръпки
и лекета от толкова много хилядолетия изхабяване.
И носят миризмата, нетърпимата смрад на хилядите обличали ги актьори.
Самият Театър е в развалини, въпреки хилядите модни машинарии, с които напоследък го тъпчат - като просяк, накичен с бижута от панаирджийските сергии.
Театърът мирише и прилича на гробница, използвана интензивно. Ние, актьорите, сме безкрайно уморени и играем само по навик. Публика никога не е имало. Има само жури - невидимо, справедливо и неподкупно - и пак и пак ни връща да играем, и така без край...
Да сменя Пиесата?
Да сменя Театъра?
НЕ
НЯМА ВЕЧЕ ДА ИГРАЯ!!!
Искам да си живея собствения живот - без сценарий, без режисура, без костюми.
Ще напусна Театъра!
Но как!
ОТЧАЯН СЪМ...
Бях отчаян
Но в бодливия храсталак от бели рози...