случайно спасил се...

Моят френски http://www.youtube.com/watch?v=Z9eH0nmy0og...feature=related

Това е тъжната история на моето ходене по мъките, по френските мъки, или, както се изразяваше един мой състудент, сега практикуващ в НС БОП – нашето не било „Комеди Франсез", а „Трагеди Франсез".
Когато в осми клас трябваше да избирам между немски и френски /английски нямаше, по идеологически съображения, нали САЩ бяха Врагът/ не се колебах изобщо – хвърлих се на шията на младата, красива и амбициозна преподавателка по френски АННА Ментова /много държеше на двете НН и често го подчертаваше/ Другата алтернатива – немския, отпадаше мигновенно – трябваше да ми преподава директорката на училището, която многократно ме бе „поощрявала" за редовните ми безобразия. И така, приятели, в тази ранна и крехка възраст аз съсипах живота си. Със замах, като един камикадзе, от безкористна любов към красивите млади френскоговорящи особи с миниполи, щедро представяйки ми по време на час обекта на юношеските ми нощни бдения...
В началото, с картинките, горе-долу беше добре. Даже ми писа шестица, предполагам поради множеството умни втренчени погледи, с които я прегръщах. Но после дойде азбуката и всичко свърши. След кратко чудене, мадмоазел Ментова ми наниза няколко двойки и аз си влязох пак в познатия wтъпкан коловоз на двойкаджия. Чак към края на учебната година, след като се сетих, че ще кандидатствам, с титанични усилия, главно на приятелите от първите чинове които ми подсказваха, ми писа три. И сбогом. Сбогом с красивата мадмоазел, която междувременно се омъжи за французин и замина за заветния Париж, но не и с" Трагеди франсез" – Тя ме чакаше в гимназията, под формата на мосю Маринов – дребен плешив чичко с лице на бухал и навика да натъртва протяжно вокала в последната сричка на думата, като например:
- Я да видиИИИм, кого ще изпитаме днееееес?
- Образа, Образа - шептят достатъчно силно от последните редове французките възпитаници, за да ги чуе Мосюто. „Шит, шит, мамка ви..." се криви Делчо Киров Делев, по прякор Образа към тях, ама само колкото да види Мосюто, че говори в час.
- Я да излезиииии, Дельчо Киров Делев, Образаааа...
Делчо с примирен вид на осъден на смърт става, качва се на подиума като за растрел и жално зачаква екзекуцията
- Я кажииииии, Деьчоууу, научи ли пасето – композето, ааааа?"
И почва Делчо, с трогателни усилия, с подсказвания от класа, със спрежение, предварително написани на дланите на големите му кокалести лапи...и ахаааа, да върже трито, Мусюто го съсича:
- Я, Дельчоуууу, напиши го на даскатаааа.
Край. Делчо едвам знае азбуката, какви глаголи, какви спрежения, край.
- Аууууу, Дельчоууууу, ми ти си бос като Исус Христос беййййй, дай си бележникааааа!
Делчо подава с отсъстващ вид бележника с предварително написаната от него двойка, мосюто я разписва без да се учудва и само добавя
- Аууууу, мерси за обслужванетоуууу".
Екзекуцията е приключила. Почва урока
Аз, като приятел на Образа и също такъв успевач по френски, се забавлявах по всички възможни начини по време на урока. Моята палавост не убягваше от вниманието на мосюто и в момента, в който да речем внимателно защипвах с кламер за плитките да стоящата пред мен девица бележка с "Аз обичам....да речем, Образа" чувах
- Яяяяя, Валентине, я кажииии кес ки ли а сюр льо тет де бон фиййй? – ставаше въпрос за някаква девойка, която носила гърне с мляко на главата си и си мислела какви неща да прави с него, както по-късно ми обясниха. Било басня от Лафонтен. Бавно ставах втрещен, замаян, застрелян насред хубавата шега и само тихия шепот на някакъв отличник „на главата, какво..." ми даде някаква представа за въпроса. В такива случаи импровизирам, понякога дори улучвам. Мисля много бързо „ на главата, какво си стои на главата...и изтърсвам:
- Сюр льо тет, мосю Маринов, илиа юн каскет - ми да, какво друго ще стои на нечия си глава?
- Ха-ха-ха-ха, ще ме скъсаааааш! - зачервен се тресе мосюто и двойката ми се нарежда при другине в бележника. Така я карахме с Образа. Учехме, преписвахме, подсказваха ни, ама нейсе. Не стана от нас французи, само като чуехме нещо на френски, подскачахмуе от страх. Е, случваше се мосюто да не ни хване, като преписваме или пък ние да си спомним случайно нещо от урока, та мосюто да ни погледне с учудване и новопоявило се уважение
- Ауууу, бреййййй, Образ, ти днес си стъпал на хасърааааа, седниси, трийййй.
То бяха радости, то бяха подскоци, от радост...Но по-често се чуваше
- Ауууу, Валентинейййй, ми ти си бос като морска кравааааа, седни сиииии, двеееее...
Някак си завършихме с по една тройка и тръгнахме да следваме. Образът реши да пробва бащината професия, ветернарията, и седем пъти го късаха по химия, докато я заряза. Мосюто се спомина, злите езици разправяха, че веднъж срещнал Образа и той го излъгал, че е приет френска филология и след този удар залинял човекът... Ама дали е вярно, не знам. По това време си имах мои мъки, французки. Те се явяваха под образа на мадам Иванова – изкуфяла седемдесет годишна бабеса, която ми предаваше любимия език в университета.
Това същество, което десетки години бе инквизирало нашите предшественици във факултета, бе влюбено в текстовете на Мишле – френски историк от 19-ти век, по-точно популяризатор, нещо като Александр Дюма – баща, на когото французите дължат оскъдните си знания по родна история. Стилът му бе помпозен, предвзет и със значителен превес пред съдържанието. Мадам Иванова направо се опиваше от надутия апломб на фразите му и ни обясняваше на френски /което не разбирах/, а от време на време минаваше на български и тогава и аз се заслушвах, прекъсвайки основните си занимания – да забавлявам колежките си с користни долни цели, разбира се.
... - и представете си, колеги, как хиляди смели френски патриоти атакуват мрачната крепост на феодалният ред – Бастилията, с почернели от отбраняващите я войници стини...
- Мадам Иванова - безцеремонно я прекъсвах свойски, за радост на забавляваните от мен колежки - в крепостта е имало 7 затворника и така наречената войска се е състояла от 14 души караул, какви ви стотици войници...- и ефектът биде постигнат, мадам Иванова млъкваше смутена, кикот и смях в групата и колежките ме гледаха с весели, добри, многообещаващи очи. След първоначалният стрес старата бойна кранта продължаваше, все едно че нищо не се е случило
- И колеги, гарнизонът на крепостта стрелял с картечници по атакуващите...- тук пак я прекъсвах - Но мадам Иванова, картечниците са изобретени 100години по-късно, моля ви...
- Валентан, в текста е употребена думата "метральоз", ето – картечница, какво ще кажете?
- Мадам, има се предвид картеч, дребни оловни топчета, с които се зареждат оръдията вместо снаряди, когато се стреля срещу пехота. Гръмнали от стените няколко пъти с крепостните оръдия срещу тълпата, какви тук картечници намесвате...- и пак смях, и още по-велик герой, и очите на колежките са цели в нега...
Мадам Иванова успява някак си пак да се съвземе и продължава героически:
- И колеги, тази мрачна крепост, както сама съм виждала в Париж, е превзета след чудеса от хр...."тук пак скачам като пружина:
- Мадам Иванова, тази крепост сега не съществува, срината е, на нейно място има площад, и на него само табели с надпис „Тук ще се танцува"
- Не, отсича мадам, аз съм я виждала тази крепост!
- Но мадам, не изглеждате чак двеста годишна...- тук Мадам напуска занятието разстроена, аз съм герой, аз съм велик, а пък колежките...
Но дойде краят на учебната година и изпита при мадам Иванова. „Трагеди Франсез", ама на яве. Три пъти ме къса, почти си провалих сесията и се принудих /за пръв път в живота си и, надявам се, за последен/ да се занимая сериозно с езика на „прокълнатите поети". И на други прокълнати... и така нататък, какви ли не мисли му идват на човек през сесия. Взех назаем от един френскоговорящ /ама наистина/ приятел спомените на канадски френскопишещ летец от битката за Малта през 1942 г.
Германците бомбардират. Англичаните губят конвой след конвой. Ла Валета е в развалини . „Льо популасион вив дан льо каверн"./хората живеят/оживяват в пещерите/... А канадецът с истребитела си воюва ли воюва. Имаше куп специални военни термини, в които мадам не беше твърде веща, както се установи. Например „туно" – свредел на самолета в хоризонтала, елемент от бойна тактика. И така нататък. Научих на изуст 5 страници от 40 задължителни и държах затисната книжката цяла нощ отворена на тях, та „произволно" те да се паднат. Така и стана. Засипах бабесата с оръдеен огън, посипах я с авиобомби, със сложни маневри избягнах картечният и обстрел и се разминах на косъм и от кинжалният и огън. Стресната, трогната и очарована от толкова нови за нея думи тя най-после ми прости...и заветната тройка украси студентската ми книжка. Край. Всичко свърши.
Но, винаги има едно Но.
Ожених се, приятели за френска филоложка!
Но това е друга история, също тъжна