събота, 12 септември 2009 г.

СТАРИЯТ И НОВИЯТ ЧОВЕК



Ние живеем в кризисни времена. Добивът на природни суровини е достигнал своя пик. Изсичат се гори, изчезват животински и растителни видове. Почвата се съсипва от прекомерна експлоатация и употреба на химикали. Източниците на прясна вода намаляват, тези от тях, които съществуват се замърсяват, а климатичните промени заплашват да превърнат значителна част от планетата в място, непригодно за производство на храна и за живеене.
Ние унищожаваме и социалните структури. Навсякъде по света, и в бедните, и в богатите страни се наблюдава растяща несигурност, нарастваща склонност към престъпност, тероризъм и войни. Налице е крайно неравномерно разпределение на ресурсите и пропастта между богатите и бедните става все по-голяма. Ясно е, че ако нещата не се променят ще последва световна катастрофа, която не ще подмине никоя държава или народ.
На фона на описаната кризисна ситуация се наблюдава и нарастващо духовно търсене. Все по-често хората си задават въпроса за смисъла на човешкия живот. Мнозина се насочват към различни църкви или езотерични движения. Книжният пазар е заливан със специализирана литература в това направление, съществуват и множество филми по библейски сюжети. За изучаване на свръхестествените феномени е създадена науката парапсихология. Въпреки всичко това обаче, хората не престават да търсят. Постоянно неудовлетворени, те прескачат от опитност към опитност, преминават от едно духовно движение към друго. Търсещият човек е един изгубен, чийто вопъл се разнася в световната нощ. Какъв е този неясен, ала неустоим копнеж в гърдите му, който не му дава мира? Какво превръща хората в неуморни търсачи, какво изпълва сънищата им нощем и мислите им денем? Ние ще се опитаме да отговорим накратко на този въпрос.

Универсалното учение учи, че в началото, преди милиони години, човешката жизнена вълна бе създадена чрез възпламеняване на астралното море на първоначалната коренна субстанция от излъчени от Твореца мисъл-форми. И както мислите на един съвременен човек напълно съответстват на същността му, така и тези божествени мисъл-форми напълно отговаряха на природата на техния Създател. Така всяка такава мисъл-форма роди едно божествено финоматериално същество, обгърнато в седморна обвивка, чрез която то излъчваше и приемаше в системата си всичко необходимо за съществуването му. В неговата цялост ние наричаме това Небесно същество микрокосмос, което означава умален космос, една малка Вселена, име загатващо за неговото съвършенство и потенциал.
Всеки един божествен човек бе уникално същество, но същевременно чрез връзката си с Божествения дух то осъзнаваше и цялото Съзидание, бе едно с него. Така при своето сътворение, човекът притежаваше божествено съзнание, но не и самоосъзнаване. За да познае и усъвършенства могъщите си способности му бе отредена една част от Божественото творение, жизненото поле, което наричаме Земя. В това творческо поле по време на т.н. инволюция, т.е. слизане надолу в материята, под ръководството на възвишени божествени Йерархии, човекът трябваше постепенно да се самоосъзнае и усъвършенства. В последната част от това спускане в материята, за да изгради своята мисловна способност, човечеството трябваше да се научи да строи и експериментира с елементите на създадената за тази цел Седма космическа област от Универсума, наричана още Градината на боговете и Алхимичната работилница. Така в доброволно послушание към Бога и в сътрудничество с останалите представители на своята жизнена вълна, човекът трябваше да постигне пълно самоосъзнаване, за да може да започне с процесите на еволюция, т.е. издигане в по-висшите сфери на Земята. При тези процеси обаче, човекът трябва да действа и твори самостоятелно, за да може да върви от слава към слава и от великолепие към великолепие. Така човекът един ден трябва да достигне и крайната цел на своя път, обединение със своя божествен Създател.




Този процес на самоосъзнаване, обаче, достигна до една критична точка. Тя се появи в момента, когато Божието дете получи достатъчно съзнание за своята самостоятелност. Тогава То можеше да използва своята новопридобита свободна воля и да започне да твори според собствената си преценка, можеше да пожелае самото То да бъде Бог. Така и стана с голяма част от Небесните хора. Запленени от големите възможности на Алхимичната работилница те навлязоха в експериментите си много по-надълбоко, отколкото бе волята на Небесния им Баща. Така те се свързаха с елементите и субстанциите на Седмата космическа област, която не бе техен Дом, а просто едно работно поле. Когато едно финоматериално същество се свърже по такъв начин с материята, то става едно с нея, част от нея. По този начин се наруши хармоничната обмяна на веществата на Небесните хора и финоматериалната им структура започна все повече да кристализира, да се втвърдява. Така Небесният човек стана от пръстта, пръстен. Херметичната философия също съдържа описание на тази катастрофа:

“Тогава Човекът, който притежаваше власт над света на смъртните същества и животните без разум, се наведе надолу през обвързващата го сила на сферите, чиято обвивка той бе разкъсал, и се показа на природата долу в красивия образ на Бог.

Когато Природата го съзря, него, който притежаваше в себе си неизчерпаемата красота и всички енергии на седемте Ректори, обединени в образа на Бог, тя се усмихна, изпълнена с любов, защото беше видяла чертите на тази чудно красива форма на Човека да се отразяват във водите й и беше забелязала неговата сянка върху земята.

А що се отнасяше до самия него, когато в отражението във водите на природата забеляза тази форма, която толкова много му наподобяваше, той се влюби в нея и пожела да заживее там. Това, което пожела, той осъществи на мига и така започна да обитава в лишената от разум форма. И когато Природата прие в себе си своя любим, тя го обгърна напълно; и те се сляха в едно, защото пожарът на страстното им желание беше голям.”
(Корпус Херметикум; книга 1: стихове 35-37)



Така човекът загуби връзката си с Божествения Дух и повече не можеше да ходи хванат за Божията ръка по Божиите пътища. За да се предпази останалата част от Универсума от възникналата катастрофа засегнатите сфери от Седмата космическа област бяха изолирани от Създателя. Тези жизнени полета и пленените в тях същества започнаха все повече да потъват в материята. Божествените хора загубиха напълно дори и спомена за връзката си със своя Отец, спомена за вечното блаженство. Когато падението на Небесните хора достигна определена критична точка се появи смъртта. Така вечното стана преходно, нетленното – тленно. По този начин божественият човек се превърна в земен, стана едно с тази природа. Смъртта превърна спиралата на развитие, предвидена от Божествения план за света и човечеството, в един кръг, в застой, стагнация. Природният човек трябваше да трупа опит, да живее, да умира и прераждайки се отново да живее, докато в него съзрее разбирането, че този свят не е неговият и развитието му в него не може да е това, към което е призван. Тогава той ще се опита да намери начин да излезе от падналото си състояние, да построи отново Небесния човек.

А по какъв начин може да стане това? Не загина ли Небесният човек при своето потъване в материята? Не приятели, Божественият човек не е мъртъв. По-скоро той може да се оприличи на един спящ, на същество в замръзнало, латентно състояние. В микрокосмоса на природния човек се намира един духовен център, кореспондиращ с върха на дясната сърдечна камера. Този духовен център е последен остатък от предишния Божествен човек, едно от ядрата в микрокосмоса му. В него се намира целият план за възстановяването на Небесния човек, в него Божественият човек, образно казано, “спи”. Този духовен център е единственото място в системата на природния човек, където той може да бъде докоснат от излъчванията на Божествения свят, разбира се, ако е налице съответната отвореност за това. Ако това докосване се осъществи, природният човек се превръща в един търсещ, той вече не познава в тази природа и миг покой.



Още от зората на човешкото падение Божественият свят съпровождаше човека в неговия път през материята. Той изпращаше и още изпраща своите излъчвания и пратеници, които да помогнат на хората да намерят изгубения път обратно към Божествения порядък. Такива пратеници бяха Заратустра, Лао Дзъ, Хермес Трисмегист, Буда, Кришна, Иисус Христос. Те създадоха духовни учения, дълбоко единни по своята същност, въпреки че за непосветения може понякога да изглеждат различни. Такива учения са описани в свещените книги Авеста, Книга на Мъртвите, Ведите и Упанишадите, Библията. Тези духовни учения се преподаваха в Духовни школи, с помощта на които търсещите хора можеха да се свържат с излъчванията на Божествения свят и с тяхна помощ да събудят отново Небесния човек. Тези Духовни школи, провъзгласяващи едно приспособено към езика на своето време Универсално учение бяха един вид мостове, които отвеждаха съзрелите за това хора в Бащиния дом, изгубената Прародина. Общото за всички тях бе, че пътят, за който свидетелстваха трябваше да бъде извървян в живото днес, в силата на излъчванията на Небесното царство. Тези излъчвания бяха свързвани с учениците на мистериите с помощта на специални ритуали, провеждани в осветени за тази цел храмове. Друг съществен момент бе груповото единство. Всеки ученик се присъединяваше към една група от мъже и жени, които се подкрепяха взаимно по своя път. Така ставаше възможно да се преодолее постепенно съзнанието за отделеност от цялото, което бе резултат от потъването в материята. По този начин ученикът, без да губи своята индивидуалност, ставаше част от една по-голяма общност, подчиняваше интересите си на нея, както и на Божествения човек в себе си. Така той отново изпълняваше волята на небесния си Баща, ставаше сътрудник в изпълнението на Божествения план за света и човечеството. Пробуждането на Небесния човек ставаше в старата природна личност, която, съзряла от горчивия опит в този преходен свят се посвещаваше, изпълнена с любов и радост, на изграждането на Божествения човек. Така в рамките на един процес, направляван от кореспондиращия със сърцето духовен център, чрез постепенно преобразуване на старата личност и свързаното с това изграждане на Небесната личност се стигаше и до момента на цялостното разтваряне на природното в божественото. Така се отпразнуваше завръщането на Блудния син в Бащиния дом, така природният човек постигаше обединение със своя истински Висш аз и завоюваше за себе си вечното блаженство. Вечността триумфираше над времето. По този начин в изминалите безброй хилядолетия множество хора бяха изкупени от този свят. Те се завърнаха в Бащиния дом и сега на свой ред подкрепят потъналите в материята със своите любов и сила.



Възникващото с времето изкривяване и последващото от него неразбиране на Универсалните учения налагаше след изтичане на определен период от време те отново да се провъгласяват и осъвременяват за нуждите на хората на съответното време. За съжаление обаче, тези хора, които все още не бяха съзрели за могъщите освободителни учения, ги превърнаха в догми, а пратениците на Светлината приеха не като нейни свидетели, а като живи богове, като Свръххора. Те не съзнаваха, че един път на освещение може да се реализира само в силата на радиациите на Божественото царство и тъй като само те съответстват на природата на Небесния човек, само те са в състояние да го възкресят. Следването на пътя, указан в едно такова учение без да са налице тези излъчвания, се превръщаше единствено в един фарс, в жалка имитация. Същевременно хората не можеха да разберат същината на Небесното царство, за което свидетелстваха пратениците на Светлината. Те мислеха за небесно царство т.н. отвъден свят, който е финоматериалната част на този свят, мястото, където хората отиват след смъртта си. Там те престояват във времето между две инкарнации, на това място придобития от последното раждане опит се осмисля и усвоява. Тъй-като този финоматериален свят е сътворен от много пластични субстанции, човечеството ежедневно го импрегнира с последиците от своя живот в материята, с множество мисловни образи, които напълно съответстват на същностната действителност на днешния човек. Така там съществува както едно небе, така и един пъкъл. След смъртта на физическото тяло на човека, финоматериалните му тела, които се отделят, са привлечени по силата на магнитния принцип към тази област от отвъдния свят, която съответства на водения от него живот в материята. Той отива в тази сфера, която резонира съвършено с неговото състояние на битие. По този начин “добрите” в природен смисъл хора отиват в рая, “лошите” в ада. Тъй-като финоматериалните субстанции, от които е изградено природното тяло са преходни, след смъртта те продължават да се разпадат, а с тяхното окончателно разтваряне изчезва и природното съзнание на човека. От придобития през живота му опит остава само един фокус в обвивките на микрокосмоса, който може да бъде използван от следващия инкарниран обитател на микрокосмичната система. Така “рая” на природния човек няма нищо общо с описания в свещените книги. Там се говори за Светлинното царство, където първоначалният човек съществуваше в състояние на неизмерима слава и където той е предопределен да се завърне един ден. Този път на завръщане задължително започва в материята и води до изграждането на един финоматериален етерно-астрален човек, който живее и съществува в един микрокосмос с природния човек. Понеже е изграден от субстанции от Божествения порядък, след смъртта на природното тяло той не отива в отвъдния свят, с който няма нищо общо, а в Небесното царство, от което е произлязъл.

Тъй-като природното мислене на хората от тълпата не бе способно да разбере същината на универсалната мъдрост и понеже тези учения се възприемаха като опасност за държавните и религиозните институции на съответното време, изповядващите спасителните учения винаги бяха подлагани на преследвания, мъчения и екзекуции. Така се случи и в Западния свят по времето на провъзгласяването на Христовото учение, както и в последвалите го столетия. Представителите на възникналите в различните периоди от време Братства на есеите, манихеите, богомилите, катарите и класическите розенкройцери от 17-ти век, които изповядваха самата същина на християнското освободително учение, бяха преследвани, изтезавани и избивани от официално признатата църква и от държавата. Те обаче, оставиха светла следа в човешката история и позволиха на много търсещи светлината братя и сестри да се освободят от оковите на този свят.

В по-ново време, през 19-ти и 20-ти век бяха създадени Теософското общество, Антропософското общество, както и различни розенкройцерски движения. В България учителят Петър Дънов създаде Бялото братство. Всички тези движения отговаряха на възникнали в Божествения свят духовни импулси, както и на нуждите на определен брой търсачи на Светлината. Така се даде възможност на търсещите да реализират в живота си този аспект на универсалната мъдрост, за който са подготвени като микрокосмоси.

От първата половина на 20-ти век започват да се усещат все по-силно влиянията на идващата епоха на Водолея. Над човечеството се излива “стомната с живата вода”, духовни лъчения от Божествения порядък, които с времето нарастват по интензивност и които зоват изгубените Божии синове в тъмната нощ. С все по-нарастваща сила човечеството е изправяно пред една присъда, пред един критерий: вечно спасение или още по-дълбоко потъване в материята. В тази ситуация ясно се открои нуждата от възникване на една отговаряща на съвременните условия Духовна школа, която трябва да трансмутира излъчените от божествения свят сили във форма, подходяща за асимилиране от подготвените за това, както и да им обясни пътя към Прародината и да ги подкрепи в техните усилия. Така през 1924 г. в Холандия бе създадена Лекториум Розикруцианум, Интернационалната Школа на Златния Розенкройц като място, където съзрелите за това търсачи на Светлината могат да се свържат непосредствено с излъчванията на Божествения свят. С тяхна помощ за всеки от тях един ден могат да станат жива действителност възвишените слова от Откровението на Йоан:

И обърнах се да видя Този, Който ми проговори;
и като се обърнах, видях седем златни светилника;

И всред светилниците видях Един,
Който приличаше на Човешкия Син,
облечен в дълга дреха
и препасан около гърдите със златен пояс;

а главата и косата му бяха бели като бяла вълна,
като сняг, и очите Му, като огнен пламък;

и нозете Му приличаха на лъскава мед,
като в пещ пречистена;
а гласът му беше като глас на много води;

и имаше в десницата Си седем звезди;
и от устата му излизаше меч, остър и от двете страни;
и лицето Му светеше, както свети слънцето в силата си.

И когато Го видях,
паднах при нозете Му като мъртъв;
а Той тури десницата Си върху мене и каза:
Не бой се, Аз съм първият и последният и живият;

бях мъртъв, и ето, живея до вечни векове;
и имам ключовете на смъртта и на ада.
(Откровение на Йоан, 1:12-18)

2 коментара:

  1. Вярваме, за да търсим...
    или търсим, за да вярваме?

    ОтговорИзтриване
  2. Прекрасни са тези трудове, много интересни и полезни. Благодаря ти за тях...

    ОтговорИзтриване